Разпознавате ли се в (части от) описаната по-долу история? Ако не, то може би си казвате, че познавате човека, чиято история четете? Става дума за клиентка, която реши да опише и да сподели и извън кабинета своята история и изводи, до които е стигнала в резултат от психотерапията си, но пожела да остане анонимна. Ето и нейните думи:
"Съжалявам за много неща, които съм правила и не съм правила по отношение на мъжете, с които съм имала връзка, съжалявам, че не обърнах внимание на някои от обратните връзки, които тези мъже ми дадоха, но най-много съжалявам, че никога не съм обичала истински, и не защото съм неспособна, а защото ме беше страх. При такъв страх истинска пълноценна близост в интимна връзка беше невъзможна, близост, за която винаги съм копняла, но в същото време бягах по различни причини. Страхувайки се да обичам истински, вероятно несъзнавано съм отхвърляла вътрешно и обичта на другия към мен.
След като толкова съжалявам, че не съм обичала истински, си казах „ми да взема да започна да обичам тогава“. Зададох си въпроса „наистина ли вече искам да обичам истински или само ми се иска да искам?“, направих си проверка и си дадох сметка за следните неща:
- Беше ме страх да обичам, защото смятах, че обичта ще ме направи зависима от мъжа; че няма да мога да живея без него, ако изчезне от живота ми; че използвайки обичта, мъжът ще има власт над мен и ще може да прави с мен каквото си поиска. Е, току що описах отношенията с майка ми в детството и очевидно съм правила пренос/проекция. Разбрах, че тези страхове са ирационални, и вече отпаднаха.
- Беше ме страх да не ме наранят. Този страх е рационален, но всъщност необичайки, наранявах сама себе си бавно и напоително. И ако короната на властта над другия беше тежка, то короната на властта над себе си беше задушаваща за мен самата. Дадох си сметка, и че страхът от нараняване до голяма степен се дължеше на непознаване на собствените ми възможности за справяне с болката.
- Мисля си, че като заобичам истински, ще самоизлекувам белезите от нараняванията от предишни връзки.
- Преразгледах си и раните и багажа от последната ми връзка и разбрах, че не са толкова големи и тежки колкото си мислех, защото последната ми връзка беше един „въздушен замък“. Реалността може да е болезнена, но боли, минава и заминава, и установих, че един „въздушен замък“ е доста по-труден за пускане, а по отношение на болката - когато има разминаване между реалността и въздушния замък, боли още повече, или по-точно казано, разминаването прави болката да изглежда по-голяма отколкото всъщност е. Така след раздялата ми трябваше година и половина, за да приключа изцяло психически с „връзката“, въпреки че емоционално бях приключила година и половина преди раздялата. Да не съм изцяло приключила психически с бившия не означава да искам да съм с него, а това, че му се дразнех на някои изказвания, когато поради определени обстоятелства се виждахме, а вече бяхме разделени, и че продължавах вътрешно да го обвинявам за някои неща в миналато (има разлика между обвинение за нещо конкретно и обвинение за разпад на връзката, става дума за първото).
Моят въздушен замък беше следният: аз не само, че не обичах истински бившия, от един момент нататък аз не исках него, а основно семето му (между другото, мъжът го усещаше това). Към днешна дата не искам и да чуя за дете и определено „да живее психосоматиката“, че не се получи, но преди мисленето ми беше различно и предишните ми нагласи прекрасно се напаснаха с определени обстоятелства в миналото. Реално в предишната си връзка исках мъжа заради семето му, а следва да е обратното. В същото време бившият като човек е свестен и готин, и реших, че става за осеменител. Така си направих един въздушен замък, в който имаше не малко компромиси с мен самата и надежди за мъжа и връзката ни.
През цялото време си знаех, че си бях направила въздушен замък, но „да знам“ и „да осъзнавам“ не са едно и също. Когато хубаво го осъзнах, изпитах едно олекване и вече гледам на миналото само като на нещо поучително за мен, а не като на багаж.
Едва ли някой може да ни нарани и заблуди повече от това, на което ние самите сме способни да направим със себе си (говоря за възрастни хора, а не за деца).
След като преразгледах и осмислих нещата, които описах по-горе, се чувствам като все едно се събуждам от някакъв сън, но това не е достатъчно, защото трябва да се изправя и да започна да ходя, т.е. желанието и готовността да обичам истински не са достатъчни, трябва и да проявявам активно тази обич."
Автор: Анонимен клиент
Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.
Свързани статии:
Защо се разпадат интимните връзки