В семейните отношения партньор – партньор и родител – дете сме най-склонни да се откажем от собствените си граници, както и да навлезем в границите на другия, мислейки, че така достигаме близост, а реално се получава точно обратното.
А какво всъщност са граници?
За мен граници е равно на „това съм аз като личност“ (тяло, мисли, чувства, потребности, желания, интереси). Когато някой ни навлиза в пространството, много често не очертаваме границите си сега, за да избегнем конфликт днес, т.е. днес избягваме да се срещнем като личности, но утре направо избухваме, т.е. утре се сблъскваме като врагове. Дали защото в дадената среда не е прието или ние самите не се осмеляваме да сложим ясни граници или заради нещо друго, резултатът винаги се отразява негативно на всички участващи в дадената ситуация.
Бебетата обаче нямат проблем да се изразят категорично – плюят храната, когато не им харесва или са се нахранали, протестират, когато не искат някой да ги гушка в даден момент. След годинка – годинка и половина децата започват стъпка по стъпка да развиват речевото си общуване, но въпреки че са в началото на този тип общуване, те са напълно способни да разберат посланията на възрастните чрез сетивата си, макар и да не разбират всички думи. Именно това е момента детето да научи кои са неговите родители като личности. Ако родителят не изрази ясно кой е и какъв е като човек и не поеме отговорно ролята на „водещия“ (което е различно от „господстващия“), детето ще е объркано и ще продължи да възприема родителя като обслужващ персонал, а родителят, затънал в прекалено обгрижване, предава и себе си, и своя партньор, и подвежда детето си за това какво е обич.
Независимо дали общуваме с възрастен или с дете, принципите за очертаване на граници са едни и същи, а единствената разликата е, че към децата е необходимо да проявим малко търпение.
За да можем ясно да очертаваме границите си, трябва първо да се самоопределим от първо лице кои сме и какви сме. Колкото сме по-наясно сме със себе си, т.е. осъзнати, и колкото по-добре се чувстваме в кожата си, т.е. да обичаме себе си, толкова по-лесно ни е да казваме убедително и категорично ДА или НЕ на отсрещния човек.
Хората общуваме с думи, интонация, изражение на лицето и жестове на цялото тяло. За да сме максимално добре разбрани, тези елементи на общуването е необходимо да са в синхрон. Когато има разминаване в посланието на различните компоненти на комуникацията, се получава объркване и несигурност на кое да ни вярват.
Когато говорим за себе си в трето лице, не може да очакваме някой да се съобрази с нас. От родител към дете често можем да чуем „учтивото“ „Мама не иска така да правиш“, а от възрастен към възрастен „всеки човек иска“ като бягство от „аз искам“. Причините, заради които някои хора избират да говорят за себе си в трето лице, са много, но този анализ не е предмет на текущата тема.
Трябва да се стремим да говорим ясно, а не учтиво.
В някои случаи възпитаното говорене може да е приемливо, например, когато сме на работа или сред непознати, но това говорене е говорене от дистанция и без емоции, и съответно не е подходящ език за среда, в която искаме да постигнем личен контакт. Предполагам всеки е чувал думи от сорта „Опитах първо с добро, но той/тя не ме разбра, и затова станах лош/лоша“ – това всъщност е прехвърляне на отговорността изцяло към другия, и колко ли от тези хора са се замисляли за яснотата на тяхното собствено говорене. Да говорим ясно не означава да сме груби, а да говорим от първо лице честно и директно без заобикалки. Когато се изразяваме ясно, това не означава, че другият не може или няма да реагира със страх, досада, гняв, тъга, но въпросът е да не се опитваме да го определяме и да не нараняваме личното му достойнство, а да проявим интерес към другия човек. Когато говорим ясно, може пък да ни отвърнат и с искрена благодарност, радост. Каквато и да е емоционалната реакция на другия, в крайна сметка, не искаме ли именно личен и емоционален контакт с близките за нас хора?
Необходимо ли е да сме последователни за нашите граници?
Важно е да сме верни на ценностите си и да решаваме и действаме съгласно тях, но да смятаме, че мненията ни трябва да са същите днес и утре, би ни попречило да се развиваме. Когато казваме ДА или НЕ за нещо на някого, не бива да се чувстваме като „заковани“ и да се притесняваме да променим отговора си, в случай че променим мнението си. Разбира се, не става дума за хора, които не знаят какво искат или си сменят мнението според това, което им е по-изгодно в момента.
А бихме ли изменили на себе си, ако променим мнението си под влиянието на другия?
Не смятам, че е измяна, стига да е резултат на дискусия между двама равнопоставени, а не резултат от навиване, изнудване, манипулация. Ако влизайки в преговор, целта на участниците не е да убедят другия, а да проведат качествен преговор, то той би бил винаги успешен, защото чрез качествената дискусия можем да научим нещо ново както за себе си, така и за другия. Качеството на дискусията зависи от желанието и умението на всяка страна да се изкаже и да изслуша и чуе другия.
За да можем ясно да очертаваме границите си, освен да се самоопределим от първо лице кои сме и какви сме, е необходимо да се откажем от вторичните печалби при размити граници и да сме готови да поемем „рисковете“ от поставянето на граници.
Когато очертаваме границите си, ние се изявяваме като индивиди, а колкото повече думите ни и изразяването им са съответни на нас самите, толкова по-добре околните ще ни разбират и по-рядко ще се чувстваме самотни.
Последвайте фейсбук страницата ми за коментари на различни теми.
Свързани статии: